Секретар Златка Стойчева
<в открито съдебно заседание на 17.02.2010 г.
разгледа докладваното от К. Коларов
гражданско дело номер 73 1 по описа за 2008 година
и за да се произнесе взе предвид:
Произво дството е по реда на § 2 ал. 2 от ПЗР на ГПК, във вр. с чл. 196 и сл. ГПК-1952 г., отм.
Обжалвано е Решение № 13 от 21.04.2008 г., постановено от Хасковския окръжен съд по гр. д. № 33/2006 г.
С това решение дружеството „К." Е. е било осъдено, да заплати на дружеството „Р." Е. „сумата 75 000 лв., от която 7 500 лв. /дължим заем по договор за заем от 27.02.2001 г./ и 67 500 лв. /неустойка за периода 21.03.2001 г. -27.02.2006 г. по договор за заем от 27.02.2001 г./, ведно със законната лихва върху сумата от 75 000 лв., считано от 27.02.2006 г. до окончателното изплащане". В полза на „Р." Е. са присъдени и разноски в размер на сумата 3 740 лева.
Решението се обжалва от „К." Е. , с подробни съображения за неговата неправилност.
Ответникът по жалбата е на мнение, че тя е неоснователна.
Апелативният съд прецени данните по делото и прие:
Исковете са по чл. 79 ал. 1 във вр. е чл. 240 ЗЗД и по чл. 92 ЗЗД, претендира се връщането на дадена в заем парична сума и присъждане на неустойка за неизпълнение па това задължение за периода от 21.03.2001 г. до 27.02.2006 г.
Между страните няма спор, че ответникът (правоприемник на ЕТ К. - В. М. е получил заемната сума по сключен между страните договор за заем от 27.02.2001 г., прил. на л. 6 от делото. А възраженията на ответника за недължимост на търсената съобразно договора заемна сума са:
а) че с договор за цесия от 23.07.2008 г. ищецът прехвър-
лил процеси ото вземане на дружеството „В." ЕООД;
б) че на 24.10.2008 г. ищецът прехвърлил търговското си
предприятие на дружеството „С." ЕООД.
в) че част от сумата в размер на 3 000 лева била върната,
чрез предаването и на представител на ищеца - вж. прил. на л. 35
„Р.";
г) че цялата заемна сума била върната чрез прехвърляне
на собствеността върху вещи (стока), описана в прил. на л. 27 -
33 стокови разписки и износни бележки, както и в неподписаната
от ищеца фактура №512 от 24.12.2002 г. (л. 34);
д) че ищецът имал непогасено задължение към ответника
в размер на 1. 000 лева, произхождащо от неплащането цената на
доставена стока по ф-ра № 390 от 01.03.2001 г. (прил. на л. 36 от
нает. дело) и задължението на ответника за връщане на заемната
сума било погасено чрез прихващане срещу насрещното задъл-
жение на ищеца за плащане цената по фактурата;
А възраженията против търсената неустойка са, че нейното уговаряне е нищожно на основанието но чл. 26 ал. 1 предл. 3-то ЗЗД, както и че това претендираме) вземане е погасено по давност.
1. Възраженията, че с договор за цесия от 23.07.2008 г. ищецът прехвърлил процесното вземане на дружеството „В." Е. и че на 24.10.2008 г. ищецът прехвърлил търговското си предприятие на дружеството „С." Е. , които обстоятелства обуславяли неоснователността на предявените по делото осъдителни искове, са неоснователни. В първия случай е налице прехвърляне на спорно право в течение на производството, затова, при липса на заместване на праводателя от приобрета-теля, делото следва своя ход между първоначалните страни (чл. 121 ал. 2 във вр. с ал. 1 IIIK-1952 г., отм.). А сделката по чл. 1 5 ал. 1 ТЗ няма отношение към това спорно право, защото е сключена след неговото отчуждаване и следователно, то не е било част от прехвърленото търговско предприятие на „Р." ЕООД.
2. Възражението, че част от нроцесната заемна цена в размер сумата 3 000 лева била върната, чрез предаването и на представител на ищеца, съобразно прил. на л. 35 и подписана от свидетеля С. К. „Р.", е също неоснователно. Няма писмени доказателства, че сумата е предадена от този свидетел на представител на ищеца, няма и доказателства, че приемайки сумата, К. е действал но пълномощие, дадено му от такъв представител.становената по делото връзка между получилия сумата и ищцовото дружество се ограничава единствено в получаването на стока по прил. на л. 29 и л. 27 износна бележка и стокова разписка, но тези две фактически действия са далеч от недвусмислените обстоятелства по чл. 75 ал. 2 ЗЗД. Липсват и каквито и да било доказателства по чл. 75 ал. 1 изр. 2-ро ЗЗД, затова направеното възражение за връщане на част от търсената сума, до размер на 3 000 лева, не е можело да бъде уважено.
3. Същото се отнася и до възражението, че цялата заемна сума била върната чрез прехвърляне на собствеността върху вещи (стока), описана в прил. на л. 27 - 33 стокови разписки и износни бележки, както и в неподписаната от ищеца фактура №512 от 24. 12.2002 г. (л. 34). Няма доказано съгласие на креди гора, да получи даване вместо изпълнение (65 ал. 1 ЗЗД), затова твърдяният от ответника правопогасяващ ефект на доставките е ненастъпил.
4. Възражението за прихващане е непогасено задължение на ищеца към ответника в размер на 1. 000 лева, произхождащо от неплащането цената на доставена стока по ф-ра № 390 от 01. 03.2001 г. (прил. и а л. 36 от нает. дело) е направено в процеса за първи път пред въззивпата инстанция. Вземането на ответника е оспорено от ищеца от момента на предявяването му чрез възражението за прихващане, затова погасителният ефект на прихващането би се проявил едва след установяване на това оспорено право и влизане на решението в сила. Но тази причина предявеното от ответника неликвидно вземане не може да е предмет на разглеждане в едноинеганционно производство и предявяването му за първи път пред във въззивно производство е недопустимо -вж. т. 6 от Тълкувателно решение № 1 от 4.01.2001 г. на В КС по т. гр. д. № 1/2000 г., ОСГК.
Заключението е, че тази негова част обжалваното решение е законосъобразен отговор на поставения пред съда спор и затова, на осн. чл. 208 ал. 1 П IK-I952 г., отм., ще следва да се остави в сила.
5. Възражението за недължимост на неустойката е, че тази уговорка е нищожна поради това, че накърнява добрите нрави - основание по чл. 26 ал. 1 предл. 3-то ЗЗД. А признаците (проявата) на това накърняване ответникът вижда в две съдържателни характеристики на поетото от него задължение за плащане на неустойка: а) че то е прекомерно по размер, което проличавало при сравняването му със законната лихва за същия период и б) едновременно с това е уговорено като дължимо без да е посочен крайният предел, до който този размер би могъл да нарасне във времето на неизпълнение на главното задължение.
Възражението е неоснователно.
Никакво значение няма в този случай сравнението между уговорения размер на неустойката и размера на законната лихва върху невърнатата от ответника заемна сума за периода на неизпълнението - разпоредбата по чл. 86 от ЗЗД не е повелително правило за дължим размер на обезщетение, което е в състояние да замести волята на страните при недействително уговаряне размера на неустойката (чл. 26 ал. 4 предл. 1-во ЗЗД). Задължението, поето от заематсля по процесиия договор има за цел да възмезди кредитора за вредите, които би претърпял от неточното (в случая закъсняло) изпълнение и да го освободи от тежестта да доказва размера на тези вреди (чл. 92 ал. 1 ЗЗД). Размерът на обезщетението е бил предмет на съгласие, а п ред н а з н ач е н и ето на законната лихва, чийто размер е нормативно определен е ПМС № 72 от 1994 г., е друго.
В гражданските отношения, законната лихва по чл. 86 ал. 1 ЗЗД е само границата, до която вредите по чл. 82 ЗЗД, настъпили от ней 31 гьл йени ето па парични задължения, не подлежат на доказване. По отношение на претърпя ни от неплащането на паричен дълг вреди, нормата по чл. 86 ал. 1 ЗЗД не е нещо повече от законна презумпция, обратна на общото правило по чл. 127 ал. 1 ГПК-1952 г., отм.: онзи, който не е получил навреме дължима парична престация, е освободен от задължението да доказва, че - в размера посочен от чл. 86 ал. 1 ЗЗД - е претърпял вреди. И в този размер вредите му се присъждат, стига да ги поиска. Тези негови вреди обикновено се наричат "законна лихва" по инерция от начина, по кой го законът е определил техния размер. Но се иска и се присъжда измеримото в пари обезщетение за вреди, а не начина, по който това обезщетение е било пресметнато. Или казано иначе, основанието на вземането за обезщетение е посочено от закона в чл. 82 ЗЗД, а преференцията кредиторът да не го доказва до определен размер при неизпълнени парични задължения - в чл. 86 ал. 1 ЗЗД.
По тази причина уговарянето на неустойка по процеения договор няма съдържателно отношение към размера на неподлежащите на доказване вреди, съвпадащ е размера на законната лихва по чл. 86 ал. 1 ЗЗД. И тъй като в положителното право липсва императивна правна норма, която да поставя определяема чрез количествена мярка граница при уговаряне размера на обезщетението за вреди, договарянето на процеси ата неустойка не противоречи нито на закон (чл. 26 ал. 1 предл. 1 -во ЗЗД), нито е възможно да накърнява добрите нрави по смисъла на чл. 26 ал. 1 предл. 3-то ЗЗД, при сравняването на договорения между двете страни размер с презумпцията по чл. 86 ал. 1 ЗЗД.
Вторият съдържателен признак на поетото задължение за неустойка за забавено връщане на заемната цена, който - според ответника и съобразно цитираната от него съдебна практика -накърнява добрите нрави, е уговарянето на неустойката в размер, който, с течение на времето, би могъл да нарасне до безкрайност. Или с други думи, накърняването на добрите нрави би трябвало да се изразява в това, че формирането на процеси ага неустойка е било уговорено без краен предел във времето, за което тя трябва да се начислява върху неизпълнената част от главното задължение за връщане на заема.
Апелативният съд не приема, че уговарянето на неустойка за определен период, чиято продължителност зависи не от посочването на краен календарен ден, а от самото изпълнение на главния дълг, накърнява добрите нрави. Всъщност, възражението за „липса на краен предел" при начисляване на неустойката по своето съдържание е идентично е възражението за прекомерност: разликата в случая е, че това възражение се прави не по отношение на размер, който е първоначално посочен в договора, а по отношение на размер, който би се образувал при продължаващо във времето бездействие на длъжника. Защото едва след изтичането на определен период от време, неустойката ще бъде (или би била) вече в размер, който ще бъде (или би бил) прекомерен в сравнение както с неизпълненото все още главно задължение, така и е предполагаемо претърпяните от кредитора вреди.
"Д." са морално оценъчна категория, а в гражданските отношения прекомерността на неустойката е самостоятелно основание за намаляването и. Което означава, че законът по определение (по подразбиране) отрича прекомерността не само като съдържателен елемент на „добрите нрави", но и като основание за нищожност на онова задължение за неустойка, чийто размер е прекомерен: тъй като е юридически мислимо само действителното задължение да бъде намалявано поради прекомерност на размера му (чл. 92 ал. 2 ЗЗД), тогава е очевидно, че прекомерното задължение не е (няма как) да бъде недействително. Ако прекомерността бе основание за нищожност, което законът е имал предвид в хипотезата по чл. 26 ал. 1 предл. 3-то ЗЗД, тогава намаляването на неустойката по чл. 92 ал. 2 ЗЗД ще е невъзможно: правен (и логически) абсурд е, законът да е дал възможност да се намалява задължение, за което същият закон едновременно да е прогласил, че то - още при поемането му - е било недействително.
Следователно, възражението за нищожност на клаузата за неустойка по процесния договор поради „липса на краен предел" за начисляване на неустойката - като възражение за нейната бъдеща прекомерност' - е неоснователно, защото самият закон е отрекъл възможността за преценка, дали прекомерността е (или не е) елемент от предметното съдържание на „добрите нрави", по смисъла на чл. 26 ал. 1 предл. 3-то ЗЗД.
Необходимо е да се каже и това, че срокът за натрупване на неустойки, чийто краен календарен момент е определен единствено от факта на изпълнението, изобщо не е „безкраен". Тъй като паричните задължения са носи ми (чл. 68 б. „а" ЗЗД) и липсата на парични средства не освобождава длъжника от отговорност (чл. 81 ал. 2 ЗЗД), единствено от неговата воля зависи, кога да сложи край на натрупване на задължението. Затова, ако кредиторът не предявява иск за плащане на неустойката, не можем да използваме бездействието му като основание за преценка, дали уговорката за неустойка накърнява или не накърнява добрите нрави: недействителността на всяка уговорка се преценява към момента на сключване на договора, а не с оглед бъдещите последици от неизпълнението, които ще настъпят за неизправния длъжник - очевидно е, че поради не плащане на главния дълг, едновременно и съразмерно с натруване на задължението за неустойка се увеличават и вредите на кредитора — както чакащите възмездяване претърпя ни от него загуби, така и натрупваните за периода на неизпълнението пропуснати ползи.
Няма съмнение, че неизпълнението на длъжника не е в съгласие е добрите нрави и че тази оценка не може да бъде променена от срока на неизпълнението. Напротив, дълготрайното неизпълнение винаги е било по-укоримо от краткотрайното, защото такава е човешката природа и защото дори законът изисква, всеки да изпълнява точно и добросъвестно поетите по договора свои задължения (чл. 63 ал. 1 ЗЗД), при това е грижата на добър стопанин (чл. 63 ал. 2 ЗЗД). Но ако си позволяваме да твърдим, че уговорката за плащане на неустойка за забавено изпълнение е нищожна поради накърняване на добрите нрави, понеже в договора липсвал срок за нейното натрупване, тогава трябва да приемем, че в съгласие е добрите нрави е, в определен момент, въпреки продължаващото неизпълнение, начисляването на неустойката да спре. От което пък следва, че до този евентуално посочен в договора краен срок за начисляване на неустойка неизпълнението на длъжника накърнява добрите нрави, а след изтичането на срока продължаващото му неизпълнение е вече в съгласие със същите тези добри нрави. Но онова, което е по-малко и укоримо, не може - след нарастването му - да бъде по-голямо и на същото основание да стане неукоримо. Няма как да кажем, че до определен момент неплащането на дълга не е в съгласие е обществения морал и затова неустойката е дължима, а след този момент продължаващото не плаща не да е в съгласие със същия морал и затова неустойката да е вече недължима. Противоречието е неотстранимо, защото сме допуснали съдържателната грешка да преценяваме дали правата на кредитора накърняват добрите нрави, без да помислим, дали и свързаните с тези права неизпълнени задължения на длъжника също не накърняват добрите нрави.
Затова Апелативният съд приема, че възражението за нищожност на уговорката за плащане на неустойка за забавено изпълнение по процесиия договор - на твърдялото от ответника основание по чл. 26 ал. 1 предл. 3-то ЗЗД - не може и не следва да бъде уважено.
6. Относно направеното пред настоящата инстанция възражение за погасяване на вземането за неустойка по давност А. лативният съд приема, че то е частично основателно. Вземанията за неустойки от неизпълнен договор се погасяват с изтичането на тригодишна давност (чл. 111 б. „б" ЗЗД), като давностният срок започва да тече от последния ден, за който се начислява неустойката (чл. 1 14 ал. 4 ЗЗД). Процеси ага неустойка е уговорена като дължима за всеки ден забава, което означава изискуемост на задължението за съответния ден в деня на забавата. Следователно, при подадена искова молба на датата 27.02.2006 г., последният ден, който предхожда неизтекъл срок по чл. 11 1 б. „б" ЗЗД е датата 27.02.2003 г., а за периода от 21.03.2001 г. до 26.02.2003 г. включително вземането за неустойка е погасено по давност. Пре-тендпраното от ищеца вземане за периода от 21.03.2001 г. до 27. 02.2006 г. (1 805 дни) е в общ размер на сумата 67 500 лева, което означава заявена по делото претенция за заплащане на неустойка в размер на 37.40 лева за всеки ден на забавата. Периодът от 27. 02.2003 г. до 27.02.2006 г. съдържа 1 097 дни. 1 097 дни х 37.40 лева претендирана неустойка за всеки ден = 41 027.80 лева. До този размер претенцията е основателна и подлежи на уважаване, затова - в частта му за присъдената неустойка в размер на сумата 67 500 лева, отнасяща се за периода от 21.03.2001 г. до 27.02.2006 г. обжалваното решение ще следва да се отмени, а предявеният иск съответно ще се уважи до размер на сумата 41 027.80 лева, представляваща дължима неустойка за периода от 27.02.2003 г. до 27.02.2006 г. А претенцията за присъждане на сумата 26 472.20 лева, представляваща начислена неустойка по процеси и я договор за заем за периода от 21.03.2001 г. до 26.02.2003 г. съответно ще следва да бъде отхвърлена, поради погасяването на вземането по давност.
7. Разноските.
Ищецът е защитавал по делото материален интерес в общ размер на сумата 75 000 лева и е постигнал осъждането на ответника да му заплати общо сумата 48 527.80 лева, като е направил разноски в размер на сумата от общо 4 440 лева. На осн. чл. 211 във вр. е чл. 64 ал. 1 ГПК-1952 г., отм. и съобразно уважената част от исковете, дружеството „Р." Е. има право на разноски в размер на сумата 2 872.85 лева. С обжалваното решение е присъдена сумата 3 740 лева, затова по отношение на разликата от 867.1. лева това решение ще трябва да бъде отменено.
Ответникът е защитавал по делото материален интерес също в общ размер на сумата 75 000 лева и е постигнал отхвърляне на исковете до размер на сумата 26 472.20 лева, като е направил разноски в общ размер на сумата 4 110.10 лева. На осн. чл. 21 1 във вр. с чл. 64 ал. 2 ГПК-1952 г., отм. и съобразно отхвърлената част от исковете, в полза на дружеството „К." Е. ще се присъдят разноски в размер на сумата 1 450.71 лева.
В този смисъл ще се постанови и решението.
Ето защо Пловдивският апелативен съд
РЕШИ:
ОСТАВЯ в сила Решение № 13 от 21.04.2008 г., постановено от Хасковския окръжен съд по гр. д. № 33/2006 г. в частта му, с която дружеството „К." Е. е било осъдено, да заплати на дружеството „Р." Е. сумата 7 500 лева, представляваща „дължим заем по договор за заем от 27.02.2001 г„ ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 27.02.2006 г. до окончателното изплащане".
ОТМЕНЯ Решение № 13 от 21.04.2008 г., постановено от Хасковския окръжен съд по гр. д. № 33/2006 г. в частта му, с която дружеството „К." Е. е било осъдено, да заплати на дружеството „Р." Е. сумата 67 500 лева, представляваща „неустойка за периода 21.03.2001 г. - 27.02.2006 г. по договор за заем от 27.02.2001 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 27.02.2006 г. до окончателното изплащане".
ОСЪЖДА дружеството „К." Е. , гр. Х., кв. Куба, ул. „К." 4, да заплати на дружеството „Р." Е. , гр. П., ул. „. шосе" 12, сумата 41 027.80 лева, представляваща дължима неустойка за забавено връщане на заемната сума по сключения на 27.02.2001 г. между „Р." Е. и ЕТ „К." Договор за заем, за периода от 27.02.2003 г. до 27.02.2006 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 27.02.2006 г. до окончателното и изплащане.
ОТХВЪРЛЯ предявения от дружеството „Р." Е. , гр. П., ул. „. шосе" 12, иск против дру
