ОПРЕДЕЛЕНИЕ №94

В ИМЕТО НА НАРОДА

гр. ПЛОВДИВ 21.01.2010 г.

Пловдивският апелативен съд, гражданско отделение в закрито заседание от 21.01.2010 г. в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕДАЛИН БОЖИКОВ

ЧЛЕНОВЕ: НЕСТОР СПАСОВ

ГАЛИНА АРНАУДОВА

като разгледа докладваното от съдия СПАСОВ ч.гр.дело № 13 описа на ПАС за 2010

г., установи следното:

Производство по чл.122 от ГПК.

Причина за започването му е повдигнат от Старозагорския районен съд спор за подсъдността на предявения от „Т.", е. Ковачево, обл.* против „А." Е. , гр. В. иск за осъждането на ответника да заплати сумата от 27 342, 33 лв. представляваща обезщетение за претърпени вреди от непозволено увреждане.

Исковата молба е била предявена пред Старозагорския окръжен съд на дата 14.08.2009 г. Там първоначално е било образувано дело № 474 от 2009 г. То по НЕЯСНИ ЗАКОНОВИ причини (никъде в ГПК не пише, че съдията разпределен в търговско отделение губи компетентността си да разглежда ГРАДЖАДНСКИ ДЕЛА рее и. обратното) е било прекратено и изпратено по КОМПЕТЕНТНОСТ на другото отделение на същия съд.

Там отново е било образувано дело, но под № 1150 от 2009 г. То е определение от 18.11.2009 г. е било прекратено и изпратено по подсъдност на Старозагорския районен съд. В мотивите си съдът е приел, че е сезиран със самостоятелни искове за всяка една от описаните в исковата молба 5 на брой фактури и всеки от тези иск бил с цена под 25 000 лв. Това е станало и причина производството по делото да бъде прекратено и да се изпрати по подсъдност на Старозагорския районен съд.

Той от своя страна е образувал гр. д. № 5818 от 2009 г. и с определение от 23.12.2009 г. е повдигнал препирня за подсъдност с О. съд, Ст. Загора. В мотивната част на определението е посочено, че с исковата молба е предявен иск по чл. 49 от ЗЗД и с него не се претендират суми дължими по ФАКТУРИ т.е. удостоверени с тях доставки, а обезщетение за претърпяна загуба от неправомерно поведение на ответника довело до издаване на Р. акт, с който са определени задължения на ищеца към държавата в размер на 27 342, 33 лв.

Съставът на ПАС счита, че делото е родово подсъдно на О. съд, С. Загора. С исковата молба се търси обезщетяване на дружеството ищец за претърпени от него имуществени вреди. Размера на вредите е общата сума от 27 343, 33 лв., за която се твърди, че е платена от ищеца, станала дължима по силата на Р. акт № 9900029 от 14.05.2007 г. и представлява сбора от допълнително определен ДДС за внасяне поради непризнато право на приспадане на данъчен кредит по доставки удостоверени с 5 на брой фактури и лихви за просрочие върху дължимия ДДС.

Отговорността на ответника в обстоятелствената част на исковата молба се обуславя с факта, че непризнаването на извършеното приспадане на данъчен кредит респ. извършеното допълнително определяне на ДДС за внасяне е станало на основание нормата на чл. 65, ал.4, т. 3 и 4 от ЗДДС(отм.), тъй като въпреки полученото искане по ДОПК за представяне на доказателства от значение за провежданата данъчна ревизия на ищеца, ответното дружество респ. неговите служители не са сторили това .

На първо место от съдържанието на исковата молба е безспорно, че предмет на същата е претенция за НЕПОЗВОЛЕНО УВЕРЖДАНЕ, което изключва изводът, че съдът е сезиран със самостоятелни искове за всяка една от петте фактури описани в молбата.

На второ место изразеното от Старозагорския окръжен съд становище не е съобразено с разпоредбите на ЗДДС било то действуващ или отменен във връзка с данъчния кредит и процедурата по приспадане на същия. В случая видно от съдържанието на представения с исковата молба Р. акт предмет на ревизията по ЗДДС обхваща периода 01.08.2005 г.-31.08.2006 г. т.е. действието на ЗДДС(отм.).

В чл. 63 от ЗДС(отм.) е казано, че данъчен кредит е сумата от начислен данък по този закон на регистрирано лице за получена от него стока или услуга по облагаема доставка или за осъществен от него внос на стоки в рамките на данъчния период, която лицето има право да приспадне, освен когато този закон предвижда друго.

В чл.67, ал. 1 от ЗДДС(отм.) пък е казано, че правото на приспадане на данъчния кредит възниква за данъчния период, през който е издадена данъчната фактура, данъчното дебитно известие или митническата декларация, и се упражнява чрез осчетоводяването му и отразяването му в дневника за покупки и справката-декларация за този или в един от следващите три данъчни периода.

Последиците от това упражняване са посочени в нормата на чл. 73 от ЗДС(отм.), където е казано, че когато за определен данъчен период общата сума на начисления от регистрираното лице данък превишава общата сума на данъчния кредит, разликата представлява резултат за периода - данък за внасяне т.е. реално упражняването на ДК представлява извършено приспадане(прихващане) между размера ДДС подлежащ на внасяне в бюджета ( данъка получен от дадено лице по доставки, по които е ДОСТАВЧИК) и размера на ДДС, по доставки, по които лицето е получател и има право на приспадане на ДК.

Това води до извод, че формално при непризнаване на правото на приспадане на ДК в Р. акт ревизираният субект (в случая ищецът) се задължава да извърши последващо внасяне в бюджета на дължимия ДДС (до размера на извършеното приспадане) получен от него в качеството му на продавач(доставчик).

Изложеното съпоставено с факта, че задълженията по ЗДДС с оглед нормата на чл. 72 от ЗДДС се определят за данъчен период, който е месечен на пръв поглед би могло да доведе до извод, че претенцията за претърпени вреди от плащане на ДДС по вина на трето лице следва да се третира, като самостоятелна за всеки отделен данъчен период.

В случая обаче деликтната отговорност на ответника първо се обусловя от едно общо противоправно деяние (непредставяне на документи), второ от ревизионен акт, с който по повод на това деяние и с оглед чл. 118 от ДОПК е определено ОБЩО задължение към